Детайли

Автор

Емили Бронте е родена през 1818 г. в Торнтън, в Северна Англия, и прекарва почти целия си живот в малкото селце Хауърт в Йоркшър. Районът е суров и ветровит, а откритите хълмове се превръщат в естествения пейзаж на нейното въображение и по-късно ще дадат атмосферата на единствения ѝ роман.

Тя живее в затворен семеен кръг заедно със сестрите си Шарлот и Ан Бронте, също писателки. Трите публикуват първите си книги под мъжки псевдоними, като Емили избира името Ellis Bell. 

Умира през 1848 г., на 30 години, малко след публикуването на романа си Брулени хълмове. Приживе книгата е посрещната с недоумение и критика заради необичайните герои и мрачния тон, но по-късно се превръща в една от най-известните истории за любов, обсебване и разрушение в европейската литература.

Книга

Брулени хълмове е публикуван през 1847 г. Още при появата си романът предизвиква силни и често противоречиви реакции заради героите си - хора, които не се държат според моралните очаквания на обществото и не търсят щастие по познатия начин.

Историята е разказана чрез поредица от спомени и свидетелства, които се наслагват един върху друг. Това създава усещане, че миналото продължава да живее в героите и в следващите поколения.

Романът често се разглежда като едно от най-необичайните произведения на XIX век и като важна част от традицията на готическия роман - жанр, в който стихийната атмосфера, природата и вътрешните страхове на героите са толкова важни, колкото и самите събития.

С времето книгата се утвърждава като история за връзка, която не може да бъде обяснена само с любов или омраза, а се ражда от общи рани, памет и чувство за принадлежност, което надживява разстоянието, времето и дори смъртта.

Сюжет

Външен посетител пристига в отдалечено имение сред суровите хълмове на Йоркшър. Там той се запознава с необичайно семейство, в което отношенията са напрегнати, мълчаливи и белязани от стари конфликти. Любопитството му към миналото на това място постепенно разкрива дълга история, започнала години по-рано.

В центъра на разказа стоят две съседни имения - Брулени хълмове и Трашкрос Грейндж. Разгръща се сложна мрежа от връзки: между деца и родители, между приятели и съперници, между хора, които се привличат и едновременно се нараняват.

Още от детството си Хийтклиф и Катрин изграждат силна връзка, която определя живота им и влияе върху съдбата на всички около тях. С времето тази връзка преминава през избори, раздели и завръщания, а последствията от тях се усещат и от следващото поколение.

Покажи спойлериСкрий спойлери

Историята започва, когато мистър Ърншоу довежда в дома си изоставено момче - Хийтклиф. Той се ползва с особено внимание и закрила от страна на бащата, което предизвиква напрежение в семейството. След смъртта му положението на момчето рязко се променя -  то се превръща в човек без място и защита, подложен на грубо отношение и унижение.

Катрин също израства в среда, в която любовта невинаги идва безусловно. Като дете тя усеща, че трябва да бъде по-тиха, по-послушна и по-подредена, за да бъде приета от баща си. С времето това се превръща във вътрешно съмнение - дали е достатъчна такава, каквато е.

Връзката между двамата се изгражда още в детството, извън правилата на обществото, и се основава на дълбоко разпознаване. Заедно сред хълмовете те намират пространство, в което могат да бъдат себе си - без сравнения и без очаквания.

Когато Катрин избира да се омъжи за Едгар Линтън - човек, който ѝ предлага сигурност и социално място - този избор изглежда като начин да стане онази версия на себе си, която светът приема. Хийтклиф възприема решението ѝ като отхвърляне. След като изчезва, той се връща години по-късно променен и започва отмъщение срещу онези, които са го унизили. Действията му постепенно въвличат всички около него и оставят следа и в живота на следващото поколение.

Брулени хълмове.

Неразделими отвътре, невъзможни отвън

Това не е любов.

Това е животно.

  

 

Всички говорят за страстта между Хийтклиф и Катрин.

Но под тази страст текат опасни води -

мътни, студени, дълбоки.

 

Водите на раната.

На детството.

На пукнатините, които не зарастват.

 

Двама души се разпознават един в друг.

Не светлина -

а позната сянка.

 

Хийтклиф е изоставено дете, галено от чужда ръка.

Катрин - подминато от бащината.

 

Той завинаги се чувства недостоен.

Тя - недостатъчна.

 

И това е началото на всичко.

 

Хийтклиф е повече дом за нея от баща ѝ и брат ѝ.

Тя за него е земя -

твърда, тъмна, неизбежна.

 

Двамата са създадени от едно и също.

Като две половини

на една и съща рана.

 

На теория би трябвало да са перфектни един за друг.

Да си бъдат дом.

Да си бъдат спасение.

 

Но раните им се оказват по-дълбоки, отколкото любовта им може да понесе.

Страховете - по-силни от чувствата.

Самозаблудите - по-шумни от вътрешния им глас.

 

Те мислят и действат през тях,

въпреки че усещат друго.

 

Много жени въздишат по Хийтклиф.

Мечтаят да ги погледне така, както гледа Катрин.

Мечтаят за неговата сурова, неистова преданост.

 

Но не знаят какво си пожелават.

 

Хийтклиф е торнадо -

и веднъж попаднеш ли в окото му,

свършено е.

 

Той е удар.

Пропукване.

Прелом.

Съдба с лице на мъж.

 

А в самата сърцевина на торнадото е тихо.

Чува се едва доловима мелодия

на чувствителност,

затрупана под гняв и мълчание.

 

Жажда за нежност.

За обич.

За сливане.

 

За Катрин.

 

Катрин е нещо по-опасно от Хийтклиф -

тя е тишина, която не знаеш как да прочетеш.

 

Дете, научено да се утешава само.

Което никой не избира първо.

 

Отвън - дама и господарка.

Отвътре - едно упорито съмнение,

което тя не смее да назове.

 

Катрин не вярва, че заслужава любов,

ако не е Някоя.

А вътре се чувства Не-съвсем.

 

Хийтклиф вярва, че тя се срамува от него.

И затова се омъжва за Едгар.

А Катрин се срамува от себе си.

И се опитва да избяга от това.

 

Тя не е разкъсана между двама мъже,

а между два свята -

едната ѝ половина жадува да бъде приета,

другата - да бъде свободна.

 

Едгар я докосва по кожата.

Хийтклиф - по белега.

 

Тя за него е поезия.

Той за нея е гръбнак.

 

Това между тях не е обсесия.

Не е страст.

Не е любов.

 

То е повече от любов.

 

Разпознаване.

 

Те се привличат там,

където светът ги е ударил най-силно.

Там, където никой друг не е стигал.

 

Всяко приближаване реже.

Всяко отдалечаване - още повече.

 

Минават през любовта,

както се минава през буря -

с удари, със затишия,

с бягства и връщания.

 

И двамата знаят:

това не се лекува.

Не се избира.

То просто е.

 

В него има дом.

И гибел.

Едновременно.

 

И след всичко остава онова,

което не може да бъде унищожено.

 

Един притаен копнеж.

 

За какво жадува тя?

 

Да лежи в ръцете му -

притихнала, смълчана в себе си.

Да допре устни до кожата му -

там, където шията и ключицата се сливат.

Да диша леко.

Бавно.

Топло.

Ритмично.

Да притвори очи

и да потъне в безвремие.

 

А той?

Той иска само това.