Трупът пред него не е неговата майка.
Това не са нейните коси.
Нейните изпъкнали вени.
Старческите петна по ръцете.
Чорапът с бримка.
Тази стая не е негова.
И тишината не е.
Но цигарата — е.
Димът.
Мирисът.
Пръстите, които я държат.
Устните, които издишат.
Пепелта.
Фасът.
Навикът.
Навикът да пуши.
Да спи.
Да яде.
Да прави секс.
Да живее.
Тук.
Без обяснения.
Без оправдания.
Без наложен смисъл.
Без утре.
Без роля.
Тялото знае.
И не лъже.
Тялото е уморено.
То спи.
Пуши.
Пие кафе. С мляко.
Хората гледат. И цъкат с език.
Тялото е влюбено.
Смее се.
Плува в морето.
Прави секс.
Питат го „Обичаш ли ме?",
„Ще се оженим ли?"
Тялото страда. То е на ръба.
Стяга се.
Напряга се.
Бори се.
Слънцето е безмилостно.
То е повсеместно.
То го прекършва.
Но това няма значение.
Няма значение какво преживява тялото.
От значение е какво изиграва.
То е наблюдавано.
Преценявано.
Загубата се превръща в изпит.
Любовта се пише като сценарий.
Крахът се вменява като убийство.
Тялото е разпитвано.
Отговарят вместо него.
„Погребал майка си със сърце на престъпник",
„любовница", „разврат",
„планирано убийство", „отцеубийство".
Тялото се смалява.
То слуша.
Мълчи.
Няма думи.
То вече не е тяло.
То е разказ.
Подреден. Логичен. Четим.
Стерилен.
Разказът не е съден за убийство.
Съден е за чувства.
Изисквани.
И неизиграни.
Тялото вече го няма.
Само гилотината.