Трупът пред него не е неговата майка.
Това не са нейните коси.
Нейните изпъкнали вени.
Старческите петна по ръцете.
Чорапът с бримка.
Тази стая не е негова.
И тишината не е.
Но цигарата - е.
Димът.
Мирисът.
Пепелта.
Фасът.
Навикът.
Навикът да живее.
Без обяснения.
Без оправдания.
Без роля.
Тялото знае.
И не лъже.
Тялото е уморено.
То спи.
Пуши.
Пие кафе. С мляко.
Хората гледат. И цъкат с език.
Тялото е влюбено.
Плува в морето.
Смее се.
Прави секс.
Питат го “Обичаш ли ме?”,
“Ще се оженим ли?”
Тялото страда. То е на ръба.
Стяга се.
Напряга се.
Бори се.
Слънцето е безмилостно.
То е навсякъде.
То го прекършва.
Но това няма значение.
Няма значение какво преживява тялото.
От значение е какво изиграва.
То е наблюдавано.
Преценявано.
Загубата се превръща в изпит.
Любовта се пише като сценарий.
Крахът става убийство.
Тялото е разпитвано.
Отговарят вместо него.
“Погребал майка си със сърце на престъпник”,
“любовница”, “разврат”,
“планирано убийство”, “отцеубийство”.
Тялото се смалява.
То слуша.
Мълчи.
Няма думи.
То вече не е тяло.
То е разказ.
Подреден. Логичен. Четим.
Стерилен.
Разказът не е съден за убийство.
Съден е за чувства.
Изисквани.
И неизиграни.
Тялото вече го няма.
Остава само гилотината.
Изкуство, вдъхновено от този прочит
Три визуални фрагмента от свят, в който тялото казва истината — и е осъдено за нея
