Детайли

Автор

Албер Камю е роден през 1913 г. в Алжир, тогава френска колония, и израства между европейската култура на Франция и реалността на колониална Северна Африка. Баща му загива през Първата световна война, когато Камю е на една година, а майка му, почти неграмотна и с увреден слух, работи като чистачка. Детството му преминава в бедност, в малък апартамент в работнически квартал в град Алжир.

Като млад работи като журналист и редактор, а по време на Втората световна война се включва във Френската съпротива и сътрудничи на нелегалния вестник Combat. През 1957 г. получава Нобелова награда за литература на 44 години - един от най-младите лауреати.

Камю често е свързван с екзистенциализма, който поставя въпроса за смисъла на човешкия живот. Той смята, че дори в свят без предварително зададен смисъл човек трябва да продължи да живее - съзнателно и без илюзии.

Книга

Чужденецът е публикуван през 1942 г. във Франция по време на германската окупация. Романът излиза почти едновременно с философското есе на Камю Митът за Сизиф, което разглежда идеята за абсурда, но самият роман не я обяснява, а я преживява чрез конкретна човешка история.

Книгата предизвиква противоречиви реакции още при появата си. Някои критици я приемат като студена и аморална, защото главният герой не показва очакваните чувства - особено на погребението на майка си. По-късно именно тази липса на емоционална „правилност“ се превръща в един от централните въпроси на романа.

Чужденецът постепенно се утвърждава като една от най-влиятелните книги на XX век и остава ключов текст за разбирането на модерния човек - човек, който съществува без гаранции за смисъл, но продължава да живее.

Сюжет

Историята започва с кратко съобщение: майката на Мьорсо е починала в дом за възрастни хора извън града. Той пътува дотам, присъства на бдението и погребението, но вместо скръб усеща предимно умора, жега и физически дискомфорт. Тази реакция, или по-скоро липсата на очаквана реакция, се оказва по-важна за обществото от самия факт на смъртта.

След погребението Мьорсо се връща към обикновения си живот. Започва връзка с Мари, плува в морето, прекарва време със съседи и постепенно се въвлича в конфликт, който ще прерасне в насилие.

В романа слънцето и жегата не са просто фон. Те действат като физическа сила - натиск, който влияе на поведението и избора на героя.

Покажи спойлериСкрий спойлери

Погребението на майката на Мьорсо поставя началото на поредица от събития, които ще определят неговата съдба. Той не плаче, не се преструва и не изпълнява социалните ритуали, които обществото очаква. За него най-осезаемо е слънцето - ярко, тежко, изтощително. Именно тази физическа реалност остава най-силно в съзнанието му.

Малко след това той започва връзка с Мари. Когато тя го пита дали я обича и дали иска да се оженят, той отговаря честно, че това няма значение за него. Не защото не я харесва, а защото не усеща нужда да придава на чувствата си форма, която обществото разпознава.

Конфликтът с група араби, свързани със съседа му Раймон, довежда до решаваща сцена на плажа. Под безмилостната жега и заслепяващото слънце Мьорсо стреля и убива човек.

По време на процеса вниманието постепенно се измества от самото убийство към личността на подсъдимия. Съдът се интересува не толкова от престъплението, колкото от това, че той не е плакал на погребението на майка си, че е започнал връзка веднага след това и че не показва разкаяние по начина, който се очаква.

В крайна сметка Мьорсо е осъден на смърт. В последните си дни той отказва утехата на религията и приема света такъв, какъвто е - без скрит смисъл, но изпълнен с живот, който трябва да бъде изживян докрай.

Чужденецът. Тялото като последна истина

Трупът пред него не е неговата майка.

Това не са нейните коси.

Нейните изпъкнали вени.

Старческите петна по ръцете.

Чорапът с бримка.

 

Тази стая не е негова.

И тишината не е.

 

Но цигарата - е.

Димът.

Мирисът.

 

Пепелта.

Фасът.

Навикът.

 

Навикът да живее.

 

Без обяснения.

Без оправдания.

Без роля.

 

Тялото знае.

И не лъже.

 

Тялото е уморено.

То спи.

Пуши.

Пие кафе. С мляко.

Хората гледат. И цъкат с език.

 

Тялото е влюбено.

Плува в морето.

Смее се.

Прави секс.

Питат го “Обичаш ли ме?”,

“Ще се оженим ли?”

 

Тялото страда. То е на ръба.

Стяга се.

Напряга се.

Бори се.

 

Слънцето е безмилостно.

То е навсякъде.

То го прекършва.

 

Но това няма значение.

Няма значение какво преживява тялото.

От значение е какво изиграва.

 

То е наблюдавано.

Преценявано.

 

Загубата се превръща в изпит.

Любовта се пише като сценарий.

Крахът става убийство.

 

Тялото е разпитвано.

Отговарят вместо него.

“Погребал майка си със сърце на престъпник”,

“любовница”, “разврат”,

“планирано убийство”, “отцеубийство”.

 

Тялото се смалява.

То слуша.

Мълчи.

Няма думи.

 

То вече не е тяло.

То е разказ.

Подреден. Логичен. Четим.

Стерилен.

 

Разказът не е съден за убийство.

 

Съден е за чувства.

Изисквани.

И неизиграни.

 

 

Тялото вече го няма.

Остава само гилотината.